„Копа“ опитах за първи път при едно от гостуванията ми в Италия, като още тогава (нагъвайки като прегладнял сомалиец) тържествено се зарекох, че ще направя всичко по силите си за да я възпроизведа в домашни условия. Ако трябва да степенувам любимите ми италиански деликатеси, бих поставил „Копата“ на първо място именно заради нейния богат и наситен вкус, който само добре изсушения, прошарен от мазнина свински врат може да предостави.

https://en.wikipedia.org/wiki/Capicola

Както може да се види от посочената по-горе информация, „Копата“ съществува под няколко различни наименования, но първообраза (предвид избора на стартовите материали) идва от италианското словосъчетание capo („глава“) и collo („врат“). В южната и централната част на Италия „Копата“ е известна само като „Coppa“, докато в северната все още се използва наименование „Capocollo“. Термина „Cappicola“ се използва предимно на територията на САЩ, където сушения деликатес пристига в комплект с първите италиански имигранти от севера.

В зависимост от региона, в които се приготвя, „Копата“ се различава и по своите съставки, но основния метод се заключва в сухото осоляването & подправяне на свинския врат, поставянето му в обвивка от коремна ципа или задънено черво и сушенето му до редуциране на 30 – 35 % от първоначалното тегло. За справка, в момента на пазара съществуват само два защитени с патент продукта, известни като „Coppa Piacentina“ и „Capocollo di Calabria“.

Както може да се види, тук съм се спрял на традиционната за севера „Копа“ или т.нар. „Coppa Piacentina“, но като за първи опит реших да проявя малко творчество и комбинирах с обмазка от червен и лют пипер, които са характерни за т.нар. „Capocollo di Calabria“. Добавката от захар също е мое решение, макар последната да липсва в повечето традиционни рецептури.

Редно е да се спомене, че метода с обмазка позволява също така осоляване в саламура, което ще бъде демонстрирано в статията за побългарената от мен версия на „Копа“ или т.нар. „Копа‘ница“.

Във връзка с това, тази година (живот и здраве да дойдат нужните температури) мисля да заложа на традиционните методи, макар резултата от посочената по-горе комбинация да ми хареса колкото това, което ми предложиха в прословутата италианска колбасарница.

Нужните продукти.

– Около два килограма (възможно най-пресен) свински врат. Избора на точно тази част от прасето се дължи както на характерна за нея крехкост, така и на оптимално количество мазнини, които са критични за постигането на нужния баланс във вкуса и текстурата на финалния продукт.

– Морска сол – 3,5 %.

– Захар – 1,5 %. За баланс на вкуса, запазване на цвета и в ролята на допълнителен консервант.

– Черен пипер – 1 %.

– Кимион (макар да присъства на фотографията) към днешна дата не използвам, след като установих, че няма нищо общо с традиционната рецептура.

– Семена от резене (фенел) – 0,1 %.

– Хвойна – 0,15 – 0,20 %.

Както може да се види от снимките, описаната тук „Копа“ стартира под формата на добре оформен свински врат, който за разлика от намиращия се до него колега (станал известен по-късно като балканската „Копа“) пое по дългия път на сухото осоляване и овкусяване.

Използваната тук и при „Панчетата“ технология за сухо осоляване с точно зададени количества сол и подправки има редица предимства пред останалите методи за консервация и дължи своята популярност именно на традиционните италиански деликатеси от месо. Темата е обширна, поради което смятам да и обърна малко повече внимание в някоя от следващите статии.

Първото, което трябва да направим в настоящата рецептура е да смесим нужните ни за месото сол и подправки. За целта, семената на кимиона и резенето, заедно с плодовете на хвойната се намачкват и накълцват с нож, след което се прибавят към солта и захарта и разбъркват до получаването на хомогенна смес.

Няколко думи и за самото резене, което се явява сравнително екзотична подправка за нашия регион. Използваните от мен количества са силно занижени в сравнение с тези в масовите рецептури, тъй като последния е доста богат на ментол, което неминуемо рефлектира и върху вкуса & аромата на финалния продукт. Първите ми партиди лъхаха стабилно на ментолова дъвка, преди да се усетя от къде идва проблема, така че умната с експериментациите….

Готовия микс нанасяме равномерно от всички страни на свинския врат, който след това се поставя в подходящ по големина, найлонов плик с цип.

С времето открих, че обмазването на месото може да става далеч по-чисто и ефикасно в самия плик, с което се намалят до минимум евентуалните загуби на сол и подправки.

Осолената заготовка се поставя в хладилник, където отлежава при температура от около 4 градуса за период между 9 и 12 дни. Лично аз, осолявам и подправям в рамките на 10 дни, които смятам за оптимални, предвид дебелината на месото и използваните количества сол.

По време на осоляването плика се обръща на всеки 24 часа, за да може образувалата се саламура да проникне равномерно от всички страни на месото. Още по-добри резултати се постигат, ако самия плик се постави в подходящ съд, който да не позволи оттичането на саламурата по неговите ъгли, с което респективно се влошава и степента на осоляване.

На десетия ден месото се изважда от хладилника, изплаква внимателно под течаща студена вода, след което накисва за около час (по 30 минути от всяка страна) в достатъчно количество бяло вино, което до го покрива приблизително до средата.

Имайки предвид използваните количества, няма нужда да похабяваме годни за пиене вина. Аз обикновено използвам продаваната у нас италианска шир потреба, която става единствено за подобни цели или за преваряване до ракия. В крайна сметка, това което търсим е киселина и алкохол, които дезинфекцират повърхността на месото и го правят непривлекателна среда за развитието на нежелани микроорганизми. Наред с това, виното овкусява, извлича допълнително количество сол и също така създава предпоставки за нужната ни по време на сушенето млечно – кисела ферментация.

Изкиснатото месо се подсушава със салфетки и оставя за около час в хладилник върху решетка за печене, с цел да се отцеди напълно и повърхността му леко да изпръхне преди нанасянето на обмазката. Ако тя е прекалено влажна, последната ще се сбие, няма да успее да полепне добре по месото и в последствие ще се „орони“ при напъхването му в червото.

Както вече споменах, тук използвах характерната за „Capocollo di Calabria“ обмазка от лют, червен и черен пипер + достатъчно чесън за аромат, вкус и допълнителна „дезинфекция“.

За целта са нужни около 0,3 % пресен чесън, който се пасира и нанася по повърхността на месото под формата на обмазка и суха смес за поръсване / овалване на базата на 90 % червен пипер, 5 % черен пипер и 5 % лют („Кайенски“) пипер.

Големи количества не са необходими, а ако остане смес, тя винаги може да се вложи в други продукти, тъй като е с точно фиксирани параметри.

Напъхването на бъдещата „Копа“ в самото черво определено е занимание за двама, но при нужда може да се извърши и от сам, достатъчно решителен човек, който не се страхува да прилага техники със зъби или добре измити крака. Шегата на страна, но още един чифт ръце никога не са излишни, особено предвид опасността да се разкъса червото за пълнене. В такъв случай, ако не разполагаме с резерва, можем само да псуваме или да се пробваме като полеви хирург, докато продължаваме да псуваме…

За съжаление, като отдаден вегетарианец, моята SWMBO хич не си пада по държането и разтягането на животински вътрешности, затова в повечето случай се налага да следвам описаната по-горе процедура.

След като успеем да напъхаме месото е ред да привържем получения пакет, с цел червото да не се разкъса под собствената си тежест, като и да не се деформира самата „Копа“ по време на сушенето. Показаната тук техника е съвсем елементарна за изпълнение, като повече подробности по темата мисля да споделя в някоя бъдеща, посветена на колбасарския BDSM статия.

Няколко думи и за използваните в настоящата рецепта „обвивки“. Тъй като в България е почти напълно невъзможно да се намери коремна ципа, за сушени меса с подобен обем са подходящи единствено телешките задънени черва и то от възрастен добитък.

Подготовката на червата започва около ден преди самото пълнене, тъй като продаваните в мрежата пристигат в сол и се нуждаят от предварително изкисване преди да станат годни за употреба. Самото изкисване преследва три основни цели. Обезсоляване, обезмирисване и възвръщане на еластичността на червото, което в противен случай ще се разкъса и при най-лекия опит за разтягане. За да постигнем всичко това, червото или червата се накисват в студена вода и поставят в хладилника за период от 24 часа. Добре е да се има предвид, че продаваните в мрежата обикновено не са от най-щателно измитите, затова преди обезсоляването може да се „претрият“ допълнително с чиста сол, след което изплакнат с обилно количество вода.

За максимално добри резултати, аз приготвям и лека „марината“ на базата на литър вода, 50 мл. оцет, половинка, нарязана на едро глава лук и половинка нарязан на резени и изстискан в разтвора лимон. Червата се накисват за период от няколко часа до денонощие, като е желателно съда да се намира в студено помещение или хладилник.

При измиването, част от разтвора, заедно с нарязания лук и лимона се поставят във вътрешността на червото и хубаво се размачкват, преди и по време на изплакването. Целта е аромата на лук и цитрус да се разнесе навсякъде, тъй като всяка нежелана миризма ще рефлектира и върху качествата на самата „Копа“.

По въпроса за предимствата на обвивките от естествени „материали“ може да се напише доста, но тук ще се спра само на двете най-основни. Първата е, че червото позволява на месото да се суши и зрее с плавни темпове, тъй като контролира далеч по-ефикасно изпарението на наличната влага. Втората е, че подобна обвивка позволява естественото или контролирано заразяване с т.нар. бяла или благородна плесен, която не само потиска развитието на нежеланите плесени и бактерии, но също така играе важна роля при формирането на вкусовите и ароматните качества на финалния продукт.

Да се върнем и към нашата рецептура. Повърхността на вече готовия, обвързан с канап пакет месо или по-точно червото се пробожда равномерно с помощта на дебела игла, шило или върха на тънко ножче. Целта е да объзвъздушим напълно между двата слоя и да позволим на намиращите се във вътрешността сокове да изтекат по време на окачването, тъй като месото ще се компресира както от червото, така и от стегнатия около него канап. Ако затворим всичко без възможност за дренаж и аерация, това неминуемо ще доведе до загниване, а от там и до бракуване на цялата партида.

Във връзка с посочения по-горе феномен е редно, през първите седмици на сушенето да поставим парче найлон или найлонова торба за боклук, която да обира всички изтекли от „обесените“ течности.

Подготвената по посочения начин сурова „Копа“ се претегля с помощта на електронен кантар, който е жизнено необходимо пособие за всеки един ентусиаст, който тепърва навлиза в дебрите на домашно произведените месни деликатеси. Целта е да се установи точното тегло на стартовия материал, за да знаем кога е оптималния момент да го свалим „простора“. Така го правят в промишленото производство, така го правят и почти всички, които са вече и с двата крака във въпросното хоби. В случая имаме около 2,130 гр., които трябва да сушим до редуциране на 35 % от първоначалното тегло. За да няма обърквации, теглото и датата на окачване се записват на малко картонче, което захващаме с телбод в горната част на канапа.

И ето я и нея. Моята красива „Копа“, оставена да виси със страшна сила до своите другари по съдба. Малко родна пастърма от свинско контра филе + споменатата вече „Копа‘ница“, за които ще отворя дума в близките седмици.

Разтвора от комерсиална плесен се нанася непосредствено след окачването на месото, с помощта на малък пулверизатор, мека четка или чрез обливане. Лично аз съм се спрял на първия вариант, който освен, че е по-ефикасен, не цапа и обикновено води до заразяване на всички останали, висящи по куките мръвки. Първите следи от плесен стават видими на петия или шестия ден от нанасянето на разтвора, като за около месец тя превзема почти цялата обвивка. В случай, че все пак някой се зачуди, обесеното на снимката по-долу нещо (до вече „плесенясалата“ „Копа“) е т.нар. „Pancetta Arrotolata“ или навита „Панчета“.

Около два месеца по-късно и с приблизително 830 гр. надолу.

Вече изсушената „Копа“ се увива в салфетки и домакинско фолио, след което поставя в хладилник за да може да се разпредели правилно остатъчната влага във вътрешността и по краищата на месото. След около два, три вадим и режем.

ВАЖНО!!! Месото се „задушава“ в найлон само за период от 2 до 3 дни, след което се съхранява в дишащи опаковки като хартиени или платнени торби. Ако не разполагаме с такива, работа върши и обвивка от обикновени салфетки. Създаването на анаеробни условия в следствие на „традиционното“ увиване в найлонови пликове или кухненско фолио ще доведе до активизиране на нежеланите микроорганизми, а от там до почти сигурното разваляне на деликатеса. В крайна сметка тук говорим за ферментирали и продължаващи своето зреене продукти, които нямат нищо общо с мумифицираните, старателно вакуумирани „образци“ в търговската мрежа.

Знам, че си е виртуален садизъм, но съм длъжен да покажа и финалните резултати.

Това е общо взето. Италианска „Копа“ от дебрите на софийските мазета. При желание, след изсушаването „Копата“ може да се опуши (студено), което вероятно ще доведе до още по-наситен вкус и удължаване на срока за съхранение.